Една от най-жилавите мантри на Прехода е, че ние, децата на Политбюро, ръководим държавата. (Моят баща е Станко Тодоров, дългогодишен член на най-висшето ръководство на Комунистическата партия.) За някои - Миглена Кунева, Сергей Станишев, Борис Велчев, Евгени Танчев - това донякъде може и да е вярно.

На мен обаче се падна само второстепенна роля на страничен наблюдател. Затова пък се опитах да я изиграя добре, като безпристрастен фотоапарат, който хладно, без гняв или възторзи, фиксира картините на пиесата, наречена, кой знае защо, „Преход”. Както във всеки театър на абсурда, и тази пиеса се оказа без видимо начало и без ясен край, а и без каквито и да било правила. Под светлините на прожекторите, спазвайки предварителния сценарий, се караха, воюваха и накрая се сдобряваха и договаряха главните герои като Андрей Луканов, Георги Първанов, Жан Виденов, Иван Костов, Симеон Сакскобурготски и Бойко Борисов.

Отзад обаче, зад кулисите, непрекъснато променяха сценария, задраскваха сцени, въвеждаха нови герои, дописваха реплики и объркваха конците кукловоди като Любен Гоцев, Майкъл Чорни, Джордж Сорос и Александър Дугин. А за да стане хаосът пълен, от време на време на сцената изскачаха и фараони, кредитни милионери, мутри, масони, търговци на оръжие, наркопласьори, иманяри, врачки и дори извънземни. Ето защо, когато се опитах да събера картините от пиесата в тази книга, се получи хаотична книга за едно хаотично време.